РЕГЛАМЕНТ

Границата е премината. Разбира се, тя е напълно условна и има за цел да даде посока на коментарите, а не да определи говорителите. Втората група говори за недостатъците на архитектурната среда, породени от наследството на бума и кризата, и за заплахите. От страната на песимистите са: консултантът Михаела Лашова, предприемачът Георги Динев и архитектите Симеон Цонков, Пламен Братков, Мая Йовчева и Ангел Захариев.

Венета Кръстева: Целта е да се съсредоточим върху темата архитектура. Тепърва предстои да коментираме и инфраструктурата, включително общинските проекти. Какво е вашето послание като водещи фигури към ролята на архитектурата по време на криза, ролята на архитектите и като ценители на добра архитектура, и като продавачи на качествен продукт?

Деян Тодоров: Михаела, Георги казва, че новите проекти са по-добри, но някой друг би казал, че няма качество без пари.

Михаела Лашова: Не виждам някои от оптимистичните коментари на колегите на пазара. Наистина има 30% празни офис площи. Наистина лошите проекти станаха още по-лоши и много ясно се вижда кои са те, защото са празни. Те бяха построени като архитектурно творение, защото всички търсехме индивидуалност, да излезем от сивотата, в която сме, всеки искаше да бъде по-оригинален и по-различен от останалите, но това, което пазарът търси, е функционалност и оптимални разходи. Това търсят и инвеститорите, и наемателите. За съжаление много са малко проектите на пазара, които отговарят на техните изисквания.
Колегите казват, че бумът на разгънатата застроена площ е приключил. Това аз не го виждам, тъй като банките са финансирали едни невероятно оптимистични проекти и все още ламтят за РЗП, защото се надяват по някакъв начин да компенсират своите загуби.
От друга страна, не го виждам и при новите проекти, които се строят, защото те все още носят своето минало и обещанието към инвеститорите за едни невероятни РЗП и невероятно себестойност. Доста често, по няколко пъти на седмица, ни се обаждат и ни казват, че сме предложили функционален и красив проект, докато инвеститорът иска сериозно застрояване, защото смята, че потенциалът е огромен. Този оттенък на пазара продължава. Не знам кога ще започнем да гледаме по-реалистично какво се търси и какво се предлага, да се поучим от грешките си и това да престане.
 
Деян Тодоров: Господин Динев, виждаме една заплаха в това, че размерът все още движи пазара. И все пак като предприемач би трябвало да бъдете оптимист.
Георги Динев: Така е, поставяте ме в ситуация да се боря със себе си. В интерес на истината съм инвеститор в промишлени имоти и там височината е по-важна от площта. За радост моята е 12 (метра) и съм щастлив, че няма камъни в моята градина.
С господин Чорбаджийски ни определихте като предприемачи с вкус...
 
Венета Кръстева: Използвам случая да благодаря, че сте наш домакин. Фактът, че сте инвестирали в такава сграда, го доказва.

Георги Динев: Така, но тя е направена за собствен гъдел. Но нещото, което исках да кажа, е какъв исках да стана като порасна голям. Едното беше да стана архитект. Изпуснахме този влак. Това, което можем да направим, е да си играем с архитектите и от време на време да вкараме някоя наша идея. Слава богу, че има такива, които в един момент се съгласяват на щуротиите ни.
Така както искам да стана архитект, така в следващия момент съм много ядосан на архитектите. Всъщност това май е единственият, с който не съм се карал, само съм спорил много. Но към останалите: нямате угода. Като имаше пари, не бяхте доволни: много работа, а я свършихте една, то се вижда каква. Сега като няма пари, пак лошо.
Песимистичното изказване от моята страна е, че съм песимист от това, което се случи в България. Българските архитекти в голяма степен не бяха готови за предизвикателството, което им създаде пазарът.
Оптимистичното обаче е това, че сме в криза. В криза в края на краищата изплуват емблематични проекти. За радост архитекти и творци са тук. Аз се гордея, че има такива хора, и се гордея да показвам на приятели и гости от чужбина нещата, които се случват в страната. Вече имаме едни мислещи хора, които не мислят само за РЗП, а действително за сградата.
Песимистично се притеснявам. Архитектите носят една много сериозна социална отговорност. Вие сте хората, които прокарвате естетиката на един град и на една държава. Трябва да престанете с безобразията, които се случват в София и по крайбрежието. Надявам се да има повече емблематични примери за естетика, с които всички ние предприемачите, от една страна, давайки едни пари, и вие като творци да се стремим тази страна, този град да стане по-хубав.
Една от големите ни радости е, че възстановихме една съборена сграда и че София е станала по-хубава с едни 700 кв.м. Вие имате възможността действително да направите София много по-хубава и много се надявам нещата да се случват в тази посока. Работейки, вие сте хората, които възпитават инвеститора, трябва да намерите подхода към него, защото вие сте специалистите, така че той в един момент да не прокарва единствено и само идеята за това РЗП, защото виждаме едни РЗП, които стоят празни, а в следващия момент виждаме едни обеми, които се продават. Тоест качественият продукт винаги ще се продава. От тази гледна точка съм песимист, че продажбите ще тръгнат, но поне има хубави неща на пазара, което е много важно да се случи.
Консултантите е ясно, че трябва да продават. Но, от друга страна, ваша е работата да съветвате какво да се строи. Всички искаме да бъдем по-богати, но какво от това, като се срамуваме от това, което сме направили.
Смятам, че основното, важното е да се заложи на естетиката. РЗП ясно, но какво от това? Имаме 30% празни площи. Лошото е, че се появиха едни прекрасни сгради, които стоят празни, защото се появиха на късен етап.
Времето е лошо само по себе си. Виждаме, че не само в България, а навсякъде около нас нещата се случват трудно, но от самите нас зависи те да се случват по-добре.
 
Симеон Цонков: Аз направо ще бъда оптимист. Поне за мен кризата беше много отрезвяваща и оздравяваща. По-лесно ми е да споря с клиентите за РЗП, определено. Идвам от една такава среща и се справих.
По-малкото сгради са по-качествени. Не мисля, че все още има чак толкова калпави. По-рано бяха повече. И аз съм правил такива, но сега са по-хубави.
 
Пламен Братков: Заплахата е, че отсъстват държавата и общественото мнение. До голяма степен в момента държавата настига по някакъв начин частния инвестиционен процес, но не виждам от това да се случват много по-добри неща. Нито средата става по-добра, нито сградите, в които държавата беше инвеститор и трябваше да бъде критерий, успя по някакъв начин да ни убеди, че те са това, което трябваше да се случи.
Големият липсващ тук е този, който трябва да ни чуе. Ако трябва да съм песимист, съм песимист заради това, че всъщност това, което в момента се опитваме да сформираме някакво обществено мнение и да кажем кое е добро и кое не, няма кой да го чуе. За съжаление (присъствал съм и на дискусии, на които участва общината като инвеститор) общината не съумява да чуе добрия тон, а съумява по някакъв начин за всеки един по-голям инвестиционен проект, свързан с обществени сгради, които всички жадуваме и очакваме, се оказва, че има един проект, който никой не е чувал и не го знае, има един строител, в повечето случаи известен, и, реално погледнато, в един момент ни се обявява: какво не му харесвате. Имате метро, защо не го ползвате? А че то излезе в града на безобразни места по безобразен начин, никой не обръща внимание. Не видях и един проект, в който да стане някой да защити архитектурната си теза. Цитира се статистика как сме го построили, колко килограма сме вдигнали, какво сме направили и ако трябва да съм честен, не съм оптимист. Със сигурност ще се подобри качеството на архитектурата, но не виждам някой да го желае. Желаят го конкретни хора. Който се интересува, и преди се е интересувал – имал е интерес към архитектурата и затова е останал на пазара. Който не е имал и е било само бизнес, в момента не на пазара.
Община, държава, говорим за инвеститора, който има най-много пари.
А за регулатор изобщо не ми се говори. Вместо да стане по-лесно, стана по-трудно. В момента се гледат по два, а не по двеста проекта, но вместо да става по-лесно, става по-взискателно. Който и закон да хванете, всичко е в посока на това да сме се презастраховали да не би нещо да се случи.
Затова не съм оптимист и относно регулацията, и относно инвестициите. Ежедневно се прави пиар как ще направим най-хубавите неща в България. Аз за съжаление не ги виждам.
 
Мая Йовчева: Тъжното е това, което се случи по време на бума в България – много сгради с не особено добро качество.
Както каза колегата Динев, архитектите в България не бяха подготвени за толкова много работа и затова качеството не беше толкова добро. Но от гледна точка на оптимизма кризата имаше отрезвяващо действие.
В момента това, което се строи, по мое мнение може би не е най-доброто, което може да очаква – виждали сме какво правят хората по света, но така или иначе знаем си средата, в която живеем, но от последните 3-4 години има известна доза оптимизъм, защото се вижда, че архитектите по време на криза, имайки един, два или три проекта, отделят повече време за работа по тях. Също така контактите с многото чужди фирми, които дойдоха по време на бума в България, поне за мен имаха образователно действие, предполагам и за други колеги, които са работили с тях.
Въпреки че трябва да говоря за песимизма, съм оптимист по природа и смятам, че кризата е отрезвителна и че ще се появи повече качествена архитектура.
 
Ангел Захариев: Според мой приятел, ако реалната икономика, реалният живот е стопанинът, а имотните балони, борсите и цените на петрола са едно кученце, което от време на време се захласва и изтича напред, рано или късно се връща обратно при стопанина си. Обаче връщането е винаги по-болезнено, защото го стяга една каишка и стопанинът си го дърпа от време на време. В момента сме на етапа, на който кученцето се връща назад, но то трябва да измине доста дълъг път. От тази гледна точка трябва да мине малко повече време, за да кажем, че тази криза е свършила и ще има някаква друга посока.
В момента ни се струва, че берем вкиснатите плодове на прехода и всички грешки, които бяха закодирани от самото начало. Ако говорим за пазар или бум, по-скоро трябва да говорим за спекула, защото това доминираше до този момент. След 20 години подчинени на спекулата е много трудно и са единици хората в страната със силите и възможностите да правят неща, които наистина да имат стойност, а да не са нещо краткосрочно с цел максимализиране на печалбата.
И архитектурата в последните години беше подчинена точно на тази спекула – много квадратни метри, набързо и евтино направени и продадени колкото се може по-лесно, а ако може, дори без да се строи.
Другото е основният ресурс, който имаме – земята. Прекупена по 50-60 пъти, със сменени предназначения и тежести, от един момент нататък се получава едно бълбукане като седем мола, осем бизнес парка и десет ритейл парка на околовръстното шосе, които поради факта, че вече има нещо инвестирано в тях, на хората, които вече са дали пари, за да се стигне дотук, много трудно ще преглътнат загубата от факта, че това, което са си въобразявали или което са ги консултирали, е било абсолютен балон и нищо повече от розови мечти.
Третото, което наследяваме, са регулациите и администрирането на строителния процес. Проучване за икономическата свобода отпреди три месеца класира България сред африканските държави. По редица показатели се числяхме към Европа, но един от най-изоставащите беше скоростта за издаване на строително разрешение в България. Ние сме на последно място в Европа като цяло след такива като Албания или Македония.
Въпреки че администрацията се разтовари от многото проекти, които бяха депозирани, става все по-сложно – това, което казаха и колегите, е абсолютно така. И още по-странното за мен е как в малки общини – ако примерно отидем в Горна Малина, чакаме три-четири дни за виза за проектиране, а в направление "Архитектура и градоустройство" на Столичната община чакаме месец, два, три или не се знае колко. Интересното е, че точно в малките структури, където би трябвало да е по-трудно, защото няма капацитет и хора, в един момент се оказва, че е много по-лесно.
Това наследство, инерцията на камиона, бутнат по наклона, ще ни дърпа назад още дълго време.
Понеже съм оптимист по природа, си мисля, че тук-там ще има цветенца, които израстват сред разораната нива. Рано или късно тази посока ще бъде променена. Затова трябва с обща помощ и на консултантите, и на инвеститорите - не на последно място, което също ни дърпаше назад дълго време, е културата в публиката. Много ниско беше стартовото ниво на образоваността в населението за това какво е съвременна и какво е качествена архитектура. Това продължава, но вече има определени наченки, защото хората обикалят, много лесно е да отидеш по света, а има и публични мероприятия, и медиите имат огромна роля.
Всеки един от нас, колегите ни архитекти, се е сблъсквал с този момент да дойде някой клиент при него и да каже: "Искам една разчупена къща."
Въпросът е, че много дълго време този стереотип - защото реалните проекти са подчинени на пазара – ще бъде движен от хора с много ниска степен на архитектурна образованост. Това ми се струва като един от основните проблеми, с които ще се сблъскаме в професията в следващите години.