Проф. Ковачев, вие участвате в акредитацията на едни най-големите български университети, в които се преподават архитектура и строителство – УАСГ, Варненския свободен университет, Нов български университет. Бихте ли коментирали българската система за висше образование в това професионално направление?
- Архитектурното образование в България  има изключително големи традиции и дава много сериозна практическа подготовка. Завършвайки обучението си, студентите могат да се влеят почти веднага в реалната проектантска практика. Разбира се, човек се учи през целия живот, изисква се опит и стаж, но те могат да проектират веднага.
Някои вузове в чужбина дават повече превес на хуманитарната подготовка, изкуствознанието, философията, глобалното мислене. Например Московският архитектурен институт с над 266-годишна история, който аз съм завършил, държи много на изкуството – 10 семестъра се изучава рисуване, 8 семестъра живопис и 6 семестъра скулптура. Бих казал, че там се дава по-голяма свобода на концептуалното мислене. Стимулират се проекти, които може би не са съвсем реални днес и не са осъществими заради финансови ограничения. Има възможност за по-широк полет на фантазията, дават ти право да полетиш, а утре живият живот ще те приземи и ще те накара да се съобразяваш с изискванията.
Според мен трябва да се търси баланс между двата типа обучение, тъй като всеки от тях има своите предимства. Студентът трябва да бъде поощряван в неговите творчески търсения, да не бъде ограничаван с репликите: това не става, скъпо е, няма как да се реализира. Защото по този начин той не може да полети на крилете на своята фантазия. Затова смятам, че трябва да се акцентира и на двете насоки в развитието на архитектурното образование.

В последните години бяха открити специалности от направлението и в други вузове. Помага ли разнообразието на качеството на кадрите в сектора?
- Конкуренцията е здравословна. Смятам, че не трябва да ограничаваме правото на избор на студентите. Утре пазарът и обществото ще отсеят най-добрите кадри. Естествено УАСГ е Алма матер на архитектурното образование, има най-големи традиции, тук са преподавали най-известните български професори - изключителни творци на архитектурата. Това ВУЗ ще бъде избрано от студентите, които държат на традициите и опита.
Младите университети също имат своите плюсове и правят сериозни крачки в своето развитие. Например Варненският свободен университет има много амбициозно ръководство и преподаватели, които действително търсят новото и внасят опит от чужбина. Работят сериозно с  италиански университети от Милано и Венеция. Канят известни професори от чужбина, провеждат майсторски класове, уъркшопове, които са много необходими на младите хора. Студентите искат да имат колкото се може повече контакти с водещи специалисти, да почувстват пулса на професията, да си сверят часовниците с това, което става в други държави.
В този смисъл намирам, че това е едно здравословно съревнование, борба и развитие. Трябва да дадем шанс на новите и младите специалности, факултети и университети. А пазарът ще оцени кой е по-добрият.

Какви са студентите в момента - знаят ли какво точно искат от професията?
- Винаги е имало хора, които са мотивирани, които имат ръка и глава, както аз често обичам да казвам. В специалността "Архитектура" преди години се влизаше с тежки конкурсни изпити и повечето от студентите са мотивирани да изучават специалността. Те имат интерес да се развиват в тази трудна и красива професия.
За мен няма слаби студенти. Има неорганизирани и немотивирани. Често пъти, увлечени в своята педагогическа работа, преподавателите обръщат повече внимание на по-посредствените и по-неорганизираните младежи, пренебрегвайки добрите и отличните студенти. Трябва да обръщаме повече внимание на студентите, които искат да се развиват в професията, да ги включваме в национални и международни конкурси, да им помагаме да се усъвършенстват. Задачата ни е да открием таланта, да създадем условия той да се развие, да му пожелаем попътен вятър и да го следим за успехите утре в необятния океан на надеждите.
Днес студентите разполагат с много повече възможности, отколкото имаше нашето поколение. Светът е глобализиращ се, космополитен и младите хора сърфират безпроблемно в интернет пространството без езикови бариери. Въпреки това те се нуждаят от повече контакти, срещи с чужди архитекти, професори, практици, което е нещо ново в съвременното обучение. На моето поколение му беше по-трудно, защото желязната завеса бе плътно спусната и ние се радвахме на едно получено списание от западна страна.

Българските студенти излизат в чужбина по международни проекти - какво донасят обратно от обучението там?
- Студентите от специалност "Ландшафтна архитектура" печелят изключително големи награди – първи и втори места в международни конкурси, което е изключителен успех за нивото на образованието в Лесотехническия университет. Не изпускаме конкурс в България, независимо кой го организира -  община, сдружение и т.н. Винаги е полезно да си свериш часовника. Аз апелирам студентите ми да участват в конкурси. Съветвам ги, помагам им, информирам ги.
Според мен в българските университети не се обръща достатъчно внимание на екипната работа на студентите, а това е важно за предстоящата им практика в живота. Какво пречи по един проект да работят заедно студенти от различни специалности - архитектура, конструкции, ВиК и т.н. Това е напълно осъществимо за университетите, които разполагат с много факултети и специалности под един покрив. По този начин младежите ще се учат да работят заедно. Когато студентът по архитектура завърши обучението си, той ще бъде подготвен за практиката и ще може да организира този процес.

Не можем да даваме оценка на преподавателите, но все пак готови ли са те да дадат най-новото на студентите?
- Смятам, че преподавателите, които преподават проектантски дисциплини, трябва да проектират. Трябва да демонстрират на студентите какво правят самите те, а не само техните колеги. Аз се старая да го правя въпреки голямата заетост. Работя основно градоустройство и се чувствам по-спокоен, че съм изминал целия труден път на устройственото планиране, проектиране, утвърждаване до реализацията. Имамсамочувствието да разкажа на младите хора за трудностите, радостите и успехите в професията. Това не може да прочете. Трябва да се премине през този път и да се преживее.
В същото време не е тайна, че има преподаватели, които дават превес на частната си практика. Би трябвало да работят още по-активно, да се раздават повече на младите хора, защото те имат нужда от това. Да бъдат колкото се може по-близко до студентите, да общуват с тях, да дискутират, да опонират, да горят в работата си с възрожденски дух, който невинаги съществува. 

Как оценявате мястото на електронното обучение? Доколко то е приложимо за архитектурните и инженерните специалности?
- Дистанционното обучение е неприложимо за специалности, в които има проектантски дисциплини. Само теоретичните специалности могат да се преподават по този начин. В архитектурните и инженерните науки е необходим ежедневен контакт с преподавателите.
През последните години компютърните технологии навлязоха активно в нашата професия и това е добре. Аз обаче продължавам да мисля, че за архитекта е важно да прави ръчни скици и макети. Защото и най-красивата 3D визуализация не може да покаже на клиента и на самия проектант как ще изглежда бъдещата сграда на 100 процента. Един макет например ще ни демонстрира перфектно обемно-пространствената и силуетната композиция на обекта.
Грешка е да се проектира направо с компютърни технологии. Трябва да се правят ръчни скици и макети на проектите. Първо трябва да хване ръката, да направи ескиз, да предложи няколко варианта, а после с компютърните програми може лесно и бързо да се изчертае проектът. Затова винаги първо искам да видя ръчните скици на студентите върху пауса, да обсъдим композицията, а след това компютърът ще ни помогне да направим визуализацията по-бързо и по-красиво.

Болонският процес за унифициране на европейското образование изисква въвеждането на тристепенна система на обучение: бакалавър - магистър - доктор. Приложима ли е тя за архитектурните и инженерните специалности, които у нас все още се изучават в петгодишни интегрирани магистърски програми?
- Архитектурата е регулирана професия като медицината и правото. Според мен тя трябва да се изучава само в двустепенна система – магистър и доктор. Смятам, че не бива да се лишаваме от нещо, което вече е отвоювано и прието от обществото. Ако се въведе бакалавърска степен в архитектурното образование, ще възникнат проблеми с Камарата на архитектите, с ограничаването на правомощията и признаването на пълната проектантска правоспособност на бакалаврите.  
По принцип архитектът трябва да даде идеята и да развие проекта. Тойима нужда от помощници за рутинната работа, които навремето изпълняваха ролята на чертожници в проектантските организации. Но аз се страхувам, че един бакалавър няма да се ограничи само в това и ще стане много сложно. Затова предлагам да не се лишаваме от нещо, което вече сме завоювали.
Можем обаче да развиваме нови магистърски програми. Така например в УАСГ и Варненския свободен университет вече има програми по опазване на културно-историческото наследство. В България има голям брой ценни паметници и тяхното експониране е важен проблем, за който се изисква конкретна подготовка.

Какви други трудности среща България при въвеждането на принципите на Болонския процес?
- Проблемите произтичат от факта, че учебните програми в различните държави не са напълно еднакви, имат различни дисциплини, наименования, нюанси, брой часове. Затова често пъти студентите по архитектура, които са се образовали в чужбина, трябва да полагат допълнителни изпити по дисциплини, които не са изучавали навън, но се изискват тук. Това донякъде хвърля сянка върху идеята на Болонския процес за мобилност на студентите. Тя предполага, че ако един студент прекара една година в университет в Париж или Милано, обучението ще му бъде признато, когато той се върне в страната.
Много западни университети го правят, но в България държат всичко да съвпада с нашия учебен план. Българските институции трябва да бъдат по-гъвкави в това отношение. Когато количеството на часовете съвпада, не трябва да се хващаме за дребни детайли, като например наименованията на дисциплините. Болонският процес изисква изключителна мобилност, свободно пътуване, получаване на опит и култура от различни страни и региони. Трябва да поработим повече в тази посока.

Интервюто взе Радостина Попова