Бихте ли могли да ни дадете пример за подобен начин на учене?

- За създаване на подобни занятия няколко учители по различни предмети се кооперират и задават тема. Например задача от училище във Велико Търново – „Да направим аквариум“. Първоначално се кани външен специалист, който разказва за това как се създава аквариум. Впоследствие децата трябва да научат за водата и химичния й състав, за сладководните и соленоводните аквариуми и техните обитатели, за материалите, от които той ще бъде изграден. В процеса на създаването му се изучават елементи от програмите по биология, география, физика, химия. Дизайнът на аквариума също е важен елемент от проекта. Накрая продуктът е факт, а презентирането му включва изработване на брошура и обучение на по-малките деца в училището как се прави аквариум. Ако аз направя аквариум, със сигурност всички знания, които са ми потрябвали в този процес, ще останат трайно в паметта ми. Това именно представлява „ученето чрез правене“, или т.нар. „проектно базирано обучение“. Или задача „Да създадем карта, илюстрираща пътя на Ботевата чета“, в която се изучава история, география, работа с дрон, защо не и решаване на математически задачи, свързани с придвижването. Всяка тема би могла да бъде поднесена по интерактивен, интересен начин.

Как се организират подобни уроци и има ли специфичност в създаването на учебната среда за тях?

- Средата е важен елемент за този тип проекти. При тези занимания децата работят не само самостоятелно, но и в по-малки групи от трима-четирима или в по-големи групи от по седем-осем деца. За целта оборудването е много разнообразно, често работните места са мобилни и позволяват бързо и лесно прегрупиране. Средата е жива, прилича на споделено пространство за работа, на съвременен офис, а не на училище от познатия тип. Причината за това се крие и във факта, че едностранното предаване на знания от учител към ученик вече придобива нов характер – представянето на материала е само малка част от урока, останалото е работа в екип или самостоятелна работа на децата. Накрая проектите се представят пред съученици или родители. Всички тези функционалности са покрити в обзавеждането на STEM центровете.

За  успеха на подобни проекти средата е важен елемент, но тя сама по себе си без учебна програма не би била достатъчна. Необходимо е училищното управление да допусне подобни форми на преподаване, да създаде възможност на преподавателите за съвместно работа по уроци от този тип. Необходима е промяна на учебната програма, която максимално да позволява използването на STEM центъра – само така ремонтираните и новооборудвани със специфични технологии центрове ще функционират ефикасно. Иначе ще имаме просто шарени нови класни стаи с по някой пуф в някой ъгъл и пълни с неизползвани 3D принтери и друго скъпо оборудване.

През годините сме представяли различни ваши реализации на сгради и интериори. Как се насочихте към този тип проектиране след повече от две години работа в Латинска Америка?

- В началото на април 2020 създателите на програмата се свързаха с мен и ме поканиха да участвам в нея, по-специално в дефинирането на архитектурните насоки на проектиране. По това време бях блокирана в Сантяго, Чили, заради мерките за сигурност около новопоявилия се вирус. Причината за тази покана е не само в един от първите по рода си реализирани у нас проекти от училището „Васил Левски“ в Разград за подобна среда, който създадохме през 2017 г. Истински вярвам, че подобен начин на работа с децата ги превръща в хора със самочувствие, адаптивни и мобилни в мисленето си – качества, които са така необходими за бъдещия успешен млад човек. За мен каузата „образование“ е точно толкова важна, колкото каузата „култура“ – те са в основата на градежа на обществото ни. Дано скоро надмогнем материалните базови нужди и да се фокусираме и върху именно тези теми.

По-късно участвах в различни етапи на програмата. Бях част от презентаторите на уебинар, на който присъстваха 5000 учители, директори и други специалисти. На етапа на подбор на училищата за финансиране по програмата бях част от журито - на първия етап в подбор на заявления, а на втори етап интервюирах кандидати за финалното класиране. Най-смислената част от участието ми в програмата беше фактът, че срещнах истински отдадени професионалисти от училища в цяла България - Велико Търново, Видин, Бургас, Разград, Златица, Провадия, Пловдив и София. Тези училищни екипи въплъщават този интерактивен модел на обучение, който програмата STEM популяризира. Именно те са причината да съм ентусиазирана от тези проекти въпреки немалко трудности. Работих със седем от тези училища по разработването на такива центрове, пет от тях ще бъдат реализирани.

Какви трудности срещнахте в работата по програмата и при реализирането на проектите, спечелили финансиране?

- Трудности винаги има. За мен като човек от практиката срещата с администрацията винаги е стряскаща. Като начало трудност представляваше срещата ми с потока от думи в документите, които не казват нищо по същество. След това се наложи да преглътнем очевидни неточности в журирането. С арх. Делчо Делчев, също част от създателите на програмата, написахме открито писмо до министъра на образованието, информирайки го за всички проблеми около процеса на журиране – никога не получихме отговор или каквато и да било реакция. Подобни срещи с бюрократичната машина за мен винаги представляват трудност да ги приема. В крайна сметка целият конкурс беше опорочен с това, че МОН отпусна на 31.12.2020 г. финансиране на всички, достигнали втори кръг (за съжаление и на няколко такива, които не са преминали първи кръг). Наред с други наглед малки, но съществени детайли МОН наистина успя да провали положителното впечатление от една иначе чудесна тяхна инициатива.

Колкото до реализацията на проектите – процедурата „обществена поръчка“, през която всички трябва да преминат, се оказа също интересна тема по пътя на осъществяване на замисленото. Подводните камъни там са немалко. Успешен резултат е възможен единствено и само ако училищното ръководство на всяко училище има еднозначната воля за реализация на заложеното в проекта и съвместно с другите участници в процеса (архитекти, инженери, строителен надзор и др.) го отстояват.

В крайна сметка оптимист ли сте за приложението на този тип обучение в новосъздадената от вас и колегите ви среда?

- Да, продължавам да работя усилено по тази тема, макар оптимизмът ми да е на приливи и отливи. Необходимо е да съм оптимист. Ежедневието ми показва, че това е дългосрочен проект, който ще се състои бавно. Но за мен той има смисъл отвъд това да се създава нещо естетично. Важно е децата да растат в чиста и добре изглеждаща училищна среда. Но още по-важно е какво точно се случва на такива места. Препоръките на Европейската комисия по темите, касаещи образованието у нас, са критични към начина на оценяване на знанията на децата. Именно в тази промяна според мен се крие ключът – ако при оценяването се поощрява комбинативното мислене, адаптивността, или иначе казано, т.нар. меки умения, то неизбежно в училищата ще започнат да наблягат на тях и на инструментите за постигането им. Но това е процес, изискващ време и много работа – както с училищните общности, така и с обществото. Интересен факт е, че обществено проучване на настоящото служебно правителство показва, че образованието дори не попада сред първите 15 теми, които занимават обществеността. Така че оптимисти са необходими – за да се работи малко по малко. „Апетитът идва с яденето“ – надявам се, че когато първите подобни проекти се покажат на широката публика като начин на функциониране, и други техни колеги ще поискат да правят като тях.

Пълният текст - в брой 5 на списание ГРАДЪТ